Едуард I (1239 – 1307), известен още като Едуард Дългоногия (Edward Longshanks) и Чука на шотландците (лат. Malleus Scotorum), е крал на Англия от 1272 до 1307 г. Първият син на Хенри III, Едуард е въвлечен от ранна възраст в политическите интриги по време на управлението на баща си, което включва откровен бунт на английските барони. През 1259 г. той за кратко застава на страната на движението за баронска реформа, подкрепяйки разпоредбите на Оксфорд. След помирението с баща си обаче той остава лоялен по време на последвалия въоръжен конфликт, известен като Втората баронска война. През 1264–1267 избухва Втората баронска война, в която баронските сили, водени от Симон дьо Монфор (Simon de Montfort), се бият срещу тези, които остават верни на краля. Първата сцена на битката е град Глостър, който Едуард успява да превземе от врага. Когато Робърт де Ферерс, 6-ти граф на Дарби, идва на помощ на бунтовниците, Едуард договаря примирие с графа, чиито условия Едуард по-късно нарушава. След това той превзема Нортхемптън от Симон дьо Монфор Младши, преди да започне ответна кампания срещу земите на Дарби. Баронските и роялистките сили най-накрая се срещат в битката при Люис (Battle of Lewes) на 14 май 1264 г.
Едуард, командващ дясното крило, се представя добре и скоро побеждава лондонския контингент от силите на Монфор. Неразумно обаче той последва разпръснатия враг в преследване и на връщане намира останалата част от кралската армия победена. Със споразумението, известно като Mise of Lewes, Едуард и братовчед му Хенри от Almain са дадени като заложници на Монфор.
След битката при Люис, Едуард е заложник на бунтовните барони, но успява да избяга след няколко месеца и побеждава баронския водач Симон дьо Монфор в битката при Ившам (Battle of Evesham) през 1265 г. В рамките на две години бунтът е потушен и, след като Англия е умиротворена, Едуард се присъединява към Деветия кръстоносен поход към Светите земи. Той се прибирал вкъщи през 1272 г., когато е информиран, че баща му е починал. Връщайки се бавно, той достига Англия през 1274 г. и е коронясан в Уестминстърското абатство.
Едуард прекарва голяма част от управлението си в реформиране на кралската администрация и общото право. Чрез задълбочено правно проучване той изследва владението на различни феодални свободи, докато законът е реформиран чрез поредица от закони, регулиращи наказателното и вещното право.
Все повече обаче вниманието на Едуард се насочва към военните дела. След като потушава малък бунт в Уелс през 1276–77 г., Едуард отговаря на втория бунт през 1282–83 г. с пълномащабна завоевателна война. След успешна кампания той подчинява Уелс под английско управление, построил серия от замъци и градове в провинцията, които могат да се видят и днес и ги заселил с англичани.
След това усилията му са насочени към Кралство Шотландия. Първоначално поканен да арбитрира спор за наследство, Едуард претендира за феодален суверенитет над Шотландия. Войната, която последва, продължава и след смъртта на Едуард, въпреки че англичаните изглеждат победители. От завладяната Шотландия той отнася The Stone of Scone – буквално Камъкът на Съдбата – камък, върху който шотландските владетели били коронясвани в продължение на векове. Едуард I поставил въпросния камък под трона за коронясване на английските крале в Уестминстърското абатство в Лондон. През 1951 г. шотландски националисти открадват камъка от Уестминстърското абатство, но след 107 дни е намерен и върнат. През 1996 г., вследствие на засиленото желание на шотландците да се отделят от Великобритания, камъкът е върнат в Шотландия като жест на добра воля. Сега се пази в Единбургския замък, с уговорката, че при коронацията на следващия британски монарх, ще го донесат отново за церемонията.
Едновременно с това Едуард се озовава във война с Франция (шотландски съюзник), след като френският крал Филип IV конфискува херцогство Гаскония, което дотогава е в лична уния с Кралство Англия. Въпреки че Едуард възвръща херцогството си, този конфликт облекчава английския военен натиск срещу Шотландия. В същото време има проблеми у дома. В средата на 1290-те обширни военни кампании изискват високи нива на данъчно облагане и Едуард среща както светска, така и църковна опозиция.
Едуард никога повече не тръгва на кръстоносен поход след завръщането си в Англия през 1274 г., но поддържа намерението си да го направи и отново взема кръста през 1287 г. Това намерение ръководи голяма част от външната му политика, поне до 1291 г. За организирането на общоевропейски кръстоносен поход е важно да се предотврати конфликт между по-големите принцове на континента. Основна пречка за това е конфликтът между френския Анжуйски дом, управляващ Южна Италия и Кралство Арагон в Испания. През 1282 г. гражданите на Палермо се надигнаха срещу Карл Анжуйски и се обърнаха за помощ към Петър III от Арагон, в това, което стана известно като Сицилианската вечерня. В последвалата война синът на Карл от Анжу, Чарлз от Салерно, е пленен от арагонците. Французите започват да планират нападение над Арагон, повишавайки перспективата за широкомащабна европейска война. За Едуард е наложително подобна война да бъде избегната и в Париж през 1286 г. той сключва примирие между Франция и Арагон, което помага за освобождаването на Чарлз. Що се отнася до кръстоносните походи обаче, усилията на Едуард се оказват неефективни. Опустошителен удар върху плановете му идва през 1291 г., когато мамелюците превземат Акра, последната християнска крепост в Светите земи.
След падането на Акра, международната роля на Едуард се променя от тази на дипломат на антагонист. Той отдавна е дълбоко замесен в делата на собственото си херцогство Гаскония. През 1278 г. назначава комисия за разследване на своите доверени сътрудници Ото дьо Грандсон и канцлера Робърт Бърнел, което довежда до смяната на сенешала Люк дьо Тани. През 1286 г. Едуард лично посещава региона и остава почти три години. Вечният проблем обаче е статутът на Гаскония в кралство Франция и ролята на Едуард като васал на френския крал. По време на дипломатическата си мисия през 1286 г. Едуард отдава почит на новия крал Филип IV, но през 1294 г. Филип обявява Гаскония за конфискация, когато Едуард отказва да се яви пред него в Париж, за да обсъдят скорошния конфликт между английски, гасконски и френски моряци, който довежда до залавянето на няколко френски кораба, заедно с разграбването на френското пристанище Ла Рошел.
Елинор от Кастилия почива на 28 ноември 1290 г. Двойката се обича и подобно на баща си, Едуард е много отдаден на съпругата си и й е верен през целия им брачен живот. Той е дълбоко засегнат от нейната смърт. Той показа скръбта си, като издига дванадесет така наречени кръста на Елеонора, по един на всяко място, където погребалният й кортеж спира за нощта. Като част от мирното споразумение между Англия и Франция през 1294 г. е договорено Едуард да се ожени за полусестрата на Филип IV Маргарет, но бракът е забавен поради избухването на войната.
Едуард сключва съюзи с германския крал, графовете на Фландрия и Гулдери и бургундците, които ще атакуват Франция от север. Съюзите обаче се оказват нестабилни и Едуард е изправен пред проблеми у дома по това време, както в Уелс, така и в Шотландия. Едва през август 1297 г. успява да отплава за Фландрия, но по това време неговите съюзници там вече са претърпели поражение. Подкрепата от Германия така и не се материализира и Едуард е принуден да търси мир. Бракът му с Маргарет през 1299 г. слага край на войната, но цялата афера се оказва скъпа и безплодна за англичаните.
Едуард има основание да вярва, че е завършил завладяването на Шотландия, когато напуска страната през 1296 г., но скоро се появява съпротива под ръководството на Андрю де Морей на север и Уилям Уолъс на юг. На 11 септември 1297 г. голяма английска армия под ръководството на Джон де Варен, 6-ти граф на Съри е разбита от много по-малка шотландска армия, водена от Уолъс и Морей при Стърлинг Бридж. Поражението предизвика шок в Англия и подготовката за ответна кампания започва веднага. Скоро след като Едуард се завръща от Фландрия, той се отправя на север. На 22 юли 1298 г., в единствената голяма битка, която е водил след Ившам през 1265 г., Едуард побеждава силите на Уолъс в битката при Фолкърк. Едуард обаче не успява да се възползва от инерцията и на следващата година шотландците успяват да си върнат замъка Стърлинг. Въпреки че Едуард води кампания в Шотландия както през 1300 г., когато успешно обсажда замъка Каерлаверок, така и през 1301 г., шотландците отказват да участват отново в открита битка, предпочитайки вместо това да нахлуват в английската провинция в отделни набези на по-малки групи.
За да води войни с шотландци и уелсци, Едуард I се нуждаел от средства. Първоначално, той взимал пари от евреите в Лондонското сити, които за разлика от християните, нямали религиозни забрани да се занимават с лихварство и били натрупали богатство от даване на заеми. За да се справи с дълговете си, Едуард I започнал да преследва евреите. Той приел закони, с които им забранил да се занимават с даване на пари, обявил дълговете към тях за нищожни, наредил евреите да живеят отделени в една част на Лондон – днешната улица Old Jewry в Ситито, както и да носят жълти звезди на дрехите си.
Впоследствие, Едуард I изгонил евреите от Англия. На мястото им Едуард I поканил италиански банкери от областта Ломбардия. На тях дал земя в Ситито – днешната Lombard Street. Италианците финансирали проектите на Едуард. На тях английският език дължи думи като bank, debit, credit, които имат италиански произход.
Когато кралят умира през 1307 г. е постигнал много, но оставя на сина си Едуард II продължаваща война с Шотландия и финансови и политически проблеми.
Едуард I е бил висок мъж за епохата си, 6 фута 2 инча (1,88 м), оттук и прозвището „Дългоногия“. Той е темпераментен и това, заедно с ръста му, го правят всяващ страх у съвременниците си. Въпреки това, той поддържа уважението на поданиците си за начина, по който въплъщаваше средновековния идеал за царство, като войник, администратор и човек на вярата. Съвременните историци са разделени в оценката си за Едуард: докато някои го възхваляват за приноса му към закона и администрацията, други го критикуват за безкомпромисното му отношение към неговото благородство.
Понастоящем на Едуард I се приписват много постижения по време на управлението му, включително възстановяване на кралската власт след управлението на Хенри III, създаване на парламент като постоянна институция и по този начин също и функционална система за повишаване на данъците и реформиране на закона чрез устав. В същото време той често е критикуван за издаването на Едикта за изгонването през 1290 г., с който евреите са изгонени от Англия. Едиктът остава в сила до края на Средновековието и изминават повече от 350 години, докато не е официално отменен от Оливър Кромуел през 1657 г.
Харесайте Facebook страницата ни ТУК
