В Лондон има паметници, които са известни с фигурите върху тях, и един постамент, който става известен именно защото дълго време остава празен. Това е The Fourth Plinth — Четвъртият постамент на площад Трафалгар (Trafalgar Square). На английски думата plinth означава постамент, основа или пиедестал, върху който стои статуя. В случая обаче тази основа се оказва по-важна от липсващата статуя.
Четвъртият постамент се намира в северозападната част на площад Трафалгар, пред Националната галерия. Той е един от четирите постамента, разположени в ъглите на площада. Другите са заети от традиционни паметници на военни и монархически фигури, но този остава без постоянна статуя повече от век и половина. Именно това отсъствие постепенно се превръща в негова историческа съдба.
I. Площадът като сцена на британската памет
Площад Трафалгар е едно от най-символичните публични пространства в Лондон. Той носи името на битката при Трафалгар от 1805 г., в която британският флот побеждава френско-испанските сили по време на Наполеоновите войни. В центъра на площада се издига колоната на адмирал Хорацио Нелсън — фигурата, около която е организирана голяма част от символиката на мястото. Пространството не е просто градски площад, а сцена на национална памет, имперска история, военна слава и публична церемониалност.
Точно затова четирите постамента по ъглите на площада не са случайни архитектурни елементи. Те са замислени като носители на паметници, които да допълват историческия разказ на площада. В традиционния език на XIX век това означава статуи на владетели, генерали и национални герои. Публичното пространство се подрежда като каменна и бронзова йерархия: горе стои героят, долу стои народът, а площадът се превръща в урок по държавна памет.
II. Празното място на крал Уилям IV
Четвъртият постамент първоначално има напълно традиционно предназначение. Върху него трябва да бъде поставена конна статуя на крал Уилям IV, монархът, който управлява Обединеното кралство между 1830 и 1837 г., непосредствено преди възкачването на кралица Виктория. Идеята е логична за времето си. Северните постаменти на площада са по-големи и са проектирани за конни статуи, тоест за най-престижния тип публичен монумент.
Проблемът е финансов. Средствата за статуята на Уилям IV не достигат и паметникът така и не е поставен. В резултат един от най-видимите постаменти в Лондон остава празен. Това, което започва като временна липса, постепенно се превръща в дълготрайна особеност на площада. Другите постаменти получават своите фигури, но северозападният остава незавършен. Парадоксът е силен: в пространство, посветено на официалната памет, най-интересното място се оказва онова, върху което няма никого.
III. От недовършен паметник към културен въпрос
Празният постамент дълго време стои като архитектурна неловкост. Той напомня за неосъществен проект, за прекъснато намерение, за монументална идея без завършек. Но с течение на времето тази празнота започва да придобива нов смисъл. Тя вече не е просто липса на пари или забавена статуя. Тя става въпрос: какво трябва да стои върху такова място в съвременен Лондон?
Този въпрос е много по-сложен, отколкото изглежда. Ако върху постамента бъде поставена постоянна статуя, тя трябва да отговори на очакванията на град, който вече не е същият като Лондон от XIX век. Кого трябва да почита съвременната столица? Монарх, военачалник, политик, артист, обикновен човек, жертва, идея? Именно защото отговорът не е очевиден, празният постамент започва да изглежда по-интересен от евентуалната постоянна фигура върху него. Той се превръща в място, където обществото може да мисли за самата природа на паметника.
IV. Раждането на програмата The Fourth Plinth
През 90-те години на XX век се появява идеята празният постамент да бъде използван не за един окончателен паметник, а за временни произведения на съвременното изкуство. Така една архитектурна недовършеност се превръща в културна възможност. Вместо да се избере една фигура завинаги, Лондон започва да сменя произведенията върху постамента през определени периоди. Това е радикална промяна в логиката на монумента.
Традиционният паметник иска постоянство. Той казва: „Това е героят, това е паметта, това е официалната истина.“ Четвъртият постамент започва да казва нещо друго: „Публичната памет може да бъде спор, въпрос, временна интерпретация, провокация и разговор.“ Така Лондон не унищожава стария език на площада, но вкарва в него нова динамика. Сред колоната на Нелсън, лъвовете, бронзовите фигури и класическата архитектура се появява място за съвременно изкуство, което не е длъжно да изглежда като традиционен паметник.
V. Корабът на Нелсън в бутилка
Една от най-запомнящите се творби върху Четвъртия постамент е Nelson’s Ship in a Bottle на Yinka Shonibare. Тя представя кораба HMS Victory — флагманския кораб на адмирал Нелсън — поставен в огромна бутилка. На пръв поглед това изглежда като игра с морската история на площада. Всъщност творбата е много по-сложна, защото влиза в пряк диалог с колоната на Нелсън и с имперската памет на Трафалгар.
Платната на кораба не са обикновени бели платна, а са украсени с ярки текстилни мотиви, свързвани с африканската идентичност и постколониалната култура. Така Shonibare превръща един символ на британската военноморска мощ в разказ за империята, търговията, миграцията и многоетническия Лондон. Произведението става толкова популярно, че след престоя си на Четвъртия постамент е откупено чрез публична кампания и днес може да се види в Гринуич, пред Националния морски музей. Това е важен пример за начина, по който временната скулптура може да получи трайно място в градската памет.
VI. Оптимизмът на David Shrigley и иронията на съвременния монумент
През 2016 г. върху Четвъртия постамент се появява Really Good на David Shrigley. Това е огромна бронзова ръка с вдигнат палец. Жестът е познат, почти банален: знак за одобрение, насърчение, позитивност. Но при Shrigley този обикновен жест е увеличен до монументален мащаб. Палецът е непропорционално дълъг, а цялата творба изглежда едновременно сериозна и абсурдна.
Силата на тази скулптура идва от напрежението между форма и контекст. На площад, наситен с военна и имперска символика, изведнъж се появява ръка, която сякаш казва: „Всичко ще бъде наред.“ Това не е героизъм в стария смисъл. Това е ироничен, почти комичен опит да се издигне оптимизмът до статут на публична добродетел. Творбата показва, че Четвъртият постамент може да приема не само драматични или трагични теми, но и лекота, хумор и критика към самата идея за монументалност.
VII. Michael Rakowitz и паметта за разрушеното наследство
През 2018 г. върху Четвъртия постамент е поставена творбата The Invisible Enemy Should Not Exist на Michael Rakowitz, американски творец от иракски произход. Тя представлява възстановка на ламасу — крилат бик с човешка глава, защитно божество от древна Асирия. Оригиналната скулптура е стояла при портата на Нергал в Ниневия, близо до днешен Мосул, и е разрушена от „Ислямска държава“ през 2015 г.
Тази творба променя мащаба на разговора. Четвъртият постамент вече не говори само за британската история, а за световното културно наследство, войната, разрушението и загубата. Rakowitz изработва ламасу от хиляди празни консерви от иракски фурми — материал, който напомня за разрушени икономики, прекъснати търговски връзки и травмите на Близкия изток. На мястото, където някога е трябвало да стои британски крал, се появява паметник на унищожена асирийска скулптура. Така площад Трафалгар се превръща в място, където имперската памет на Европа е принудена да срещне паметта на разрушените цивилизации извън Европа.
VIII. Настоящето на Четвъртия постамент
В последните години Четвъртият постамент продължава да функционира като една от най-видимите сцени за публично изкуство в света. Програмата не просто украсява площада, а постоянно променя начина, по който той се чете. Всяка нова творба поставя различен въпрос: за колониализма, за паметта, за тялото, за идентичността, за насилието, за хумора, за демократичния характер на публичното пространство.
Сред по-новите произведения е Mil Veces un Instante на мексиканската художничка Teresa Margolles. Творбата използва гипсови отливки на лица на транс, небинарни и gender non-conforming хора от Мексико и Обединеното кралство. Това е паметник на уязвимостта, присъствието и човешкото достойнство. В контекста на площад, доминиран от традиционни мъжки военни фигури, подобна работа променя самия въпрос за това кой има право да бъде видим в центъра на града.
The Fourth Plinth е един от най-интересните примери за това как празното място може да се окаже по-силно от завършения паметник. Той започва като недовършен постамент за конна статуя на крал Уилям IV, но постепенно се превръща в лаборатория за съвременно публично изкуство. В неговата история има ирония: липсата на средства през XIX век създава една от най-гъвкавите и живи културни сцени в Лондон през XXI век. Това, което е трябвало да бъде постоянен монумент на властта, днес е променяща се сцена на идеи.
Затова, когато сте на площад Трафалгар, си струва да обърнете внимание не само на колоната на Нелсън и Националната галерия, но и на северозападния постамент. Той никога не е окончателен. След време върху него ще има друга скулптура, друг въпрос, друг визуален спор с историята. Снимката, която направите днес, няма да бъде просто туристически кадър. Тя ще бъде документ за един конкретен момент от живота на Лондон — град, който запазва своите стари паметници, но позволява на един празен постамент постоянно да пренаписва смисъла на публичната памет.
Харесайте Facebook страницата ни ТУК
