Англия се включва в търговията с роби по-късно от Португалия и Испания, но бързо се превръща в най-големия търговец на хора. В доходоносния бизнес участвали всички, които имали поне малко пари – от кралското семейство и депутатите до църковните служители. Всичко започнало по време на управлението на кралица Елизабет I. До окончателната забрана на робството през 1833 г. британски търговци са превозили над 5 млн. (от общо 10 млн. включени в търговията) африканци към своите колонии в Западните Индии – Барбадос, Ямайка, Британски Вирджински острови в района на Карибско море.
Британските търговци са значителна сила зад търговията с роби в Атлантическия океан между шестнадесети и деветнадесети век, но в Англия никога не е било прието законодателство, което да легализира робството. В делото Съмърсет от 1772 г. лорд Мансфийлд постановява, че тъй като робството не се признава от английския закон, Джеймс Съмърсет, роб, който е бил доведен в Англия и след това е избягал, не може да бъде изпратен насилствено в Ямайка за продажба.
Каперът сър Джон Хокинс (Sir John Hawkins) от Плимут, известен мореплавател от елизабетинската епоха, е широко признат за „Пионера на английската търговия с роби“. През 1554 г. Хокинс формира синдикат за търговия с роби с група от търговци. Той отплава с три кораба за Карибите като отвлича португалски кораб за роби и продава 300-те роби от него в Санто Доминго. По време на второ пътуване през 1564 г. екипажът му заловил 400 африканци и ги продал в Рио де ла Хача в днешна Колумбия, правейки 60% печалба за своите финансисти. Третото пътуване включва както закупуване на роби директно в Африка, така и залавяне на друг португалски кораб с роби с неговия товар. След като стига до Карибите, Хокинс продава всичките си роби.
Изчислено е, че Хокинс е транспортирал 1500 поробени африканци през Атлантическия океан по време на четирите си пътувания през 1560-те години, преди да спре през 1568 г. след битка с испанците, в която той губи пет от седемте си кораба.
Английското участие в търговията с роби в Атлантическия океан се възобновява едва през 1640 г., след като страната придобива американската колония Вирджиния. През 1672 г. била основана “Кралската африканска компания” (Royal African Company), която получила от крал Чарлз II (1660-1685) монопола върху търговията с роби за британските колонии на Карибите.
До средата на 18 век Лондон има най-голямото африканско население във Великобритания. Броят им във Великобритания към него момент е оценен от историците на приблизително 10 000, въпреки че съвременни доклади определят този брой на до 20 000 като някои африканци, живеещи във Великобритания са избягали от господарите си.
До 18-ти век търговията с роби става печеливша икономическа дейност за такива пристанищни градове като Бристол, Ливърпул и Глазгоу, ангажирани в така наречената “триъгълна търговия”. При нея търговски кораби тръгват от Великобритания, натоварени с търговски стоки, които са разменени на западноафриканските брегове за роби, заловени от местни владетели от по-дълбоката вътрешност на страната; робите са транспортирани през прословутия „Среден проход“ през Атлантическия океан и са продавани със значителна печалба за работа в плантации. Кораби от плантациите са натоварвани с експортни култури и стоки, продукти на робския труд, като памук, захар и ром и отправяни към Великобритания за реализация на потребителския пазар и в индустрията. И отново индустриалните стоки и парите от продажбата на индустриални стоки се разменяли в Африка срещу роби и всичко се повтаряло.
Редица бивши черни роби успяват да постигнат известност в британското общество от 18-ти век. Игнациус Санчо (1729–1780), известен като „Изключителният негър“, отваря собствена бакалия в Уестминстър. Той е известен със своята поезия и музика, а сред приятелите му са писателят Лорънс Стърн, актьорът Дейвид Гарик и херцогът и херцогинята на Монтегю. Той е най-известен с писмата си, публикувани след смъртта му. Други, като Olaudah Equiano и Ottobah Cugoano са също толкова добре известни и заедно с Ignatius Sancho били активни в британската кампания за премахване на робството.
Движението за премахване на робството нараства във Великобритания през 18-ти и 19-ти век вследствие на ужасните условия на труд и живот на робите. Продължителността на живота на робите била 7 – 8 години. Някои умирали още при транспортирането в корабите, други – от болести, а останалите – от жестоките условия на труд и климата. Аболиционисткото движение се ръководи от квакери и други неконформисти, но Законът им пречи да станат членове на парламента. Уилям Уилбърфорс, член на Камарата на общините като независим, става парламентарен говорител за премахването на търговията с роби във Великобритания. Обръщането му към евангелското християнство през 1784 г. изиграва ключова роля за привличането му към тази социална реформа.
Законът за търговията с роби на Уилям Уилбърфорс от 1807 г. премахва търговията с роби в Британската империя и е забранено със Закона за премахване на робството от 1833 г. Институцията най-накрая е премахната като в резултат на този ход на британските власти около 800 000 африканци получили своята свобода. Но не съвсем. Освободените роби не само не получили никакви компенсации, но през следващите няколко години били принудени да работят безплатно за своите бивши господари по 45 часа седмично (по този начин властите искали да намалят икономическите сътресения, предизвикани от забраната на робския труд). Тъй като собствениците на земя в Британска Западна Индия губят своите неплатени работници, те получават обезщетение на обща стойност £20 милиона.
Най-солидните обезщетения получили най-големите робовладелци. Робовладелеца получил най-много пари е Джон Гладстон, бащата на известния политик Уилям Гладстон, избиран за премиер на Великобритания цели четири пъти. Джон Гладстон получил близо 110 000 лири (съвременният еквивалент на тази сума е около 85 млн. лири) за своите 2508 роби, работили на девет плантации. По тази причина не е изненадващ фактът, че Уилям Гладстон, известен у нас с голямата си подкрепа за българската кауза след потушаването на Априлското въстание, бил привърженик на робството. Той дори държал реч в парламента, в която се обявил против неговото премахване. Именно по тази причина 2021 г. университетът в Ливърпул се съгласи да преименува сграда, носеща името на бившия министър-председател. Това стана след дългогодишни протести на студенти, недоволни от факта, че учебното заведение почита хора с подобно отношение към робството.
Едни от най-влиятелните фамилии през 17 и 18 век натрупали внушителни богатства, търгувайки с роби. Те, обаче, не искали това да става публично достояние и полагали големи усилия, за да може бизнесът им да остане в тайна. По думите на великия писател Джордж Оруел, Великобритания е като заможно семейство с гузна съвест, което не иска да говори за произхода на богатството си. Самият Оруел, чието истинско име е Ерик Блеър, знаел това от първа ръка. Неговият баща – Ричард Блеър, бил държавен служител, който отговарял за производството на опиум в плантации, намиращи се близо до границата между Непал и Индия. Но богатството на семейство Блеър (голяма част от което било прахосано още преди раждането на Ерик) идвало от инвестиции в други плантации, намиращи се в Карибския регион. Архивите разкриват, че Чарлз Блеър, прадядото на Джордж Оруел, притежавал 218 роби. За тях той получил сравнително скромната сума от 4442 лири – по днешните стандарти, това се равнява на около 3,5 млн. лири.
Значително обезщетение получил и друг виден политик – Уилям Бекфорд, който на два пъти бил кмет на Лондон. Той е син на Питър Бекфорд, който притежавал огромни захарни плантации в Ямайка. Смята се, че за семейство Бекфорд работели около 2000 роби.
Известните собственици на роби в оформилия се като център на търговията с роби Ливърпул били:
- Джон Тарлтън (1718–1773) – английски корабособственик и търговец на роби и кмет на Ливърпул през 1764 г.
- Херцог на Кларънс (по късно крал Уилям IV) – съществена титла, която традиционно се присъжда на младши членове на британското кралско семейство.
- Джон Гладстон – британски търговец, робовладелец, политик и баща на британския министър-председател Уилям Гладстон. Чрез търговските си дейности той придобива няколко големи плантации в Ямайка и Гвиана, които първоначално са били обработвани от поробени африканци.
Въпреки че Ливърпул късно навлиза в търговията с роби, до 1740 г. той надминава Бристол и Лондон като търговска столица на Великобритания. През 1792 г. Лондон е имал 22 трансатлантически плавателни съда, Бристол е имал 42, а Ливърпул е имал 131. Търговията с роби е гръбнакът на просперитета на града и реинвестирането на постъпленията дава стимул за търговията и индустриалното развитие в северозападна Англия и Мидландс. Известната “Родни Стрийт” в Ливърпул е построена между 1782 и 1801 г., осигурявайки градски къщи за много от елитните търговци с роби и стоки от колониите с робски труд.
Историци и икономисти са обсъждали икономическите ефекти от робството за Великобритания и северноамериканските колонии. Много анализатори, като Ерик Уилямс, предполагат, че това е позволило формирането на капитал, финансирал Индустриалната революция. Робският труд е неразделна част от ранното заселване на колониите, които се нуждаят от повече хора. Освен това робският труд произвежда основните потребителски стоки, които са в основата на световната търговия през осемнадесети и началото на деветнадесети век: кафе, памук, ром, захар и тютюн.
Кралският флот създава Западноафриканската ескадра (или превантивна ескадра) със значителни разходи през 1808 г., след като парламентът приема Закона за търговията с роби. Задачата й е да потисне търговията с роби в Атлантическия океан чрез патрулиране по бреговете на Западна Африка, предотвратяване на търговията с роби със силата на оръжието, включително прихващане на кораби с роби от Европа, Съединените щати, берберските пирати, Западна Африка и Османската империя.
Харесайте Facebook страницата ни ТУК
