Историята на изкуствените ледени пързалки започва не в Скандинавия или Алпите, а в сърцето на индустриализиращия се Лондон. През декември 1841 г. британската столица става сцена на истински технологичен експеримент – създаването на първата в света изкуствена ледена пързалка. Любопитното е, че тя изобщо не е направена от лед в съвременния смисъл на думата.
По онова време човечеството все още не разполага с технология за замразяване на големи количества вода. Компресорните хладилни системи са далеч в бъдещето, а контролираното охлаждане остава научна мечта. Затова изобретателят Хенри Кърк подхожда по нетрадиционен начин – чрез химия.
I. Химически „лед“ в разсадник за растения
Кърк създава хлъзгава повърхност, използвайки необичайна смес от соли, меден сулфат и свинска мас, която да имитира поведението на истинския лед. Целта не е охлаждане, а намаляване на триенето – достатъчно, за да позволи плъзгане с кънки.
Пързалката е изненадващо малка – едва 4 на 2 метра – и се намира на едно от най-невероятните места: стая за съхранение на семена в разсадник за растения близо до Dorset Square, в района Marylebone. Макар и примитивна, тази инсталация бележи първия опит за създаване на контролирана среда за кънки, независима от зимните условия.
II. Тридесет години чакане за „истински“ лед
Въпреки този ранен пробив, Лондон трябва да изчака още около три десетилетия, за да се появи първата механично замразена ледена пързалка. Това се случва на 7 януари 1876 г., когато инженерът и изобретател Джон Гамги открива пързалка в палатка към джентълменски клуб, разположен до King’s Road в Челси.
Проектът, наречен Glaciarium, представлява значителна технологична крачка напред. За разлика от химическата имитация на Кърк, тук вече се използва реално замразена вода.
III. Технологията на Джон Гамги
Пързалката на Гамги е изградена върху солидна бетонна основа, покрита със слоеве пръст и дървени дъски. Върху тях са положени овални медни тръби, през които циркулира сложен охлаждащ разтвор – смес от глицерин, етер, азотен пероксид и вода. Когато разтворът се изпомпва през системата, той охлажда повърхността дотолкова, че водата отгоре замръзва и образува лед.
Достъпът до пързалката е ограничен – Гамги я управлява на членски принцип, насочен към заможна публика. Клиентите му често са хора с опит в пързалянето на открито, особено в Алпите, и търсят същото преживяване в градска, закрита среда.
IV. Glaciarium в Челси и неговите проблеми
През март 1876 г. Glaciarium се премества на постоянно място на адрес King’s Road 379, Челси. Новата пързалка вече е значително по-голяма – 15 на 8 метра – и разполага с оркестрова галерия, използвана както за музиканти, така и за зрители. В духа на романтичния вкус на Викторианската епоха стените са украсени с панорамни изображения на швейцарските Алпи – символ на „истинското“ пързаляне.
Но и тази система има своите недостатъци. Ледът се оказва прекалено студен, което води до постоянна гъста мъгла, издигаща се над повърхността. Скейтърите често карат в полумрак, а влагата и ниските температури правят преживяването далеч от комфорта, който днес приемаме за даденост.
V. Първите вериги от изкуствени пързалки
Въпреки проблемите, Гамги продължава да развива идеята си. Той открива още няколко подобни пързалки в Англия, сред които и впечатляващият „Плаващ ледник“ (Floating Glacier) с размери около 40 на 8,5 метра, разположен близо до Чаринг Крос. В продължение на поне десет години това остава единственият начин лондончани да се наслаждават на кънки на закрито, независимо от сезона.
Едва десетилетия по-късно охлаждащите технологии се усъвършенстват достатъчно, за да се създаде стабилен, равномерен и безопасен изкуствен лед – такъв, какъвто се използва в съвременните ледени пързалки и спортни зали по целия свят. Но основите са положени именно в Лондон – с химически експерименти, медни тръби, гъста мъгла и дръзката амбиция да се покори ледът, дори когато зимата липсва.
Харесайте Facebook страницата ни ТУК
