Крал Едуард II от Карнарфон, често запомнян като един от най-противоречивите монарси на Англия, кралства от 1307 до 1327 г. Роден на 25 април 1284 г. в Карнарфон, Уелс, той е четвъртият син на Edward I Дългоногия (Longshanks), и Елинор Кастилска (Eleanor of Castile). Като първият английски принц, обявен за принц на Уелс през 1301 г., раждането и ранните му години са белязани от усилията на баща му да консолидира английския контрол над Уелс, спечелвайки на Едуард прозвището „Карнарфон“.
Детството и младостта на Едуард са относително спокойни, но отношенията му с баща му често са обтегнати. Едуард I е страхотен крал войн, дълбоко замесен в кампании в Уелс и Шотландия. За разлика от това, младият Едуард се интересува повече от спокойни занимания, като изкуствата, и показва значително по-малко военен характер от баща си. Честите отсъствия на баща му поради военни кампании го оставят до голяма степен отгледан от майка си и нейния кръг, развивайки вкусове, които баща му смята за неподходящи за бъдещ крал.
Едуард се възкачва на трона на 23 години след смъртта на Едуард I през 1307 г., но той наследи не само трона, но и много предизвикателства. Кампаниите на баща му са изтощили хазната и Шотландските войни далеч не са приключили. С Робърт Брус (Robert the Bruce), който активно се съпротивлява на английските претенции, Едуард се сблъсква не само с враждебен северен съсед, но и с несигурна финансова ситуация, която ще продължи през цялото му управление.
Една от най-забележителните характеристики на Едуард II е тясната му връзка с Пиърс Гавестън (Piers Gaveston), гасконски благородник със сравнително нисък ранг, който влезе в живота на Едуард като тийнейджър. Гавестън става любимец на младия Едуард, което води до силно противоречиво приятелство, което предизвиква негодувание сред английското благородство. Едуард I прогонва Гейвстън, за да предотврати по-нататъшно влияние върху сина му, но след смъртта на баща си Едуард II веднага връща Гейвстън в двора и дори му дава титлата граф на Корнуол – ход, който разгневява английските благородници, които виждат това като явно незачитане на социалните норми.
Връзката на Едуард и Гавестън е широко обсъждана. Докато някои историци предполагат, че това е било чисто приятелство, други спекулират, че може да е било и романтично. Независимо от това, силата и влиянието на Гейвестън се превръщат в източник на големи търкания, особено когато той парадира с новия си статус и открито обижда много благородници. До 1311 г. опозицията става толкова силна, че бароните, водени от могъщия граф на Ланкастър, принуждават Едуард да подпише т.нар. Наредби от 1311 г., ограничавайки правомощията на краля и заточвайки Гавестън отново.
Въпреки това, Едуард се противопоставя на тези искания, припомняйки си отново Гейвстън. Конфликтът достига точката на кипене през 1312 г., което води до залавянето на Гейвстън и последвалата екзекуция от фракция благородници. Тази трагедия оставя Едуард съсипан и разгневен, като допълнително подхранва враждата му с бароните.
След смъртта на Гейвстън Едуард постепенно попада под влиянието на Хю Деспенсър Младия и баща му Хю Деспенсър Стария. Деспенсърите са амбициозни и безмилостни, търсейки да консолидират властта и богатството си, като се възползват от благоволението на краля. Нарастването на влиянието им още повече отчуждава благородството и напрежението достига кулминация във войната на Деспенсър (the Despenser War) от 1321-1322 г., водена от Томас, граф на Ланкастър. Въпреки че Ланкастър първоначално успява, Едуард успява да обедини силите си и решително да победи Ланкастър през 1322 г. Победата позволява на Едуард да възстанови Деспенсърите и да преследва възмездие срещу опонентите си, екзекутирайки Ланкастър в демонстрация на сила.
Тази консолидация на влиянието на Деспенсър има опустошителен ефект върху отношенията на Едуард със съпругата му, Изабела от Франция (Isabella of France), дъщеря на френския крал Филип IV. Известна като „Вълчицата на Франция“ от по-късните хроникьори, Изабела все повече се отчуждава от съпруга си, особено след като става свидетел как Деспензърите монополизират властта. През 1325 г. тя пътува до Франция под предлог за дипломатически преговори, но вместо това открито се съюзява с Роджър Мортимър (Roger Mortimer), благородник, който преди това е заточен от Едуард.
Заедно Изабела и Мортимър нахлуват в Англия през 1326 г. Нахлуването е забележителен успех: подкрепата на Едуард се разпада и той е заловен в Уелс. Деспенсърите са екзекутирани и Едуард е официално принуден да абдикира в полза на сина си Едуард III през 1327 г.
Последните години на Едуард II са обвити в мистерия и интриги. Първоначално е затворен в замъка Кенилуърт (Kenilworth Castle), а след това е преместен в замъка Бъркли (Berkeley Castle). Разказите за този период са различни, но той е при тежки условия. През септември 1327 г. новината за смъртта му достига до Англия, въпреки че продължават да се носят слухове, че той е избягал от затвора и е изживял живота си в тайна, теория, която някои историци спорят и до днес.
Най-широко приетата версия е, че Едуард е убит, както се твърди, от Мортимър и агентите на Изабела. Легендата разказва, че той е убит по особено ужасяващ начин – от нажежен до червено жокер – без да оставя видими следи. Въпреки че тази история може да е по-скоро мит, отколкото факт, тя илюстрира презрението, с което той е гледан от неговите съвременници.
Управлението на Едуард II обикновено се смята за едно от най-катастрофалните в английската история. Липсата на политическа далновидност, зависимостта от фаворити и неуспехът да предизвика уважение сред неговите барони отслабват монархията и довеждат до граждански борби. Животът му обаче подчертава и предизвикателствата, пред които са се изправяли средновековните крале, когато са се отклонявали от традиционните норми на кралство, особено във феодално общество, което е изисквало определено поведение от своите владетели.
Въпреки сътресенията, синът на Едуард II, Едуард III, израства в един от най-успешните средновековни монарси в Англия, може би отчасти като се учи от грешките на баща си. Животът на Едуард II остава завладяващо изследване на сложността на средновековната кралска власт, напомняне за това колко дълбоко личните взаимоотношения могат да повлияят на националната политика и ранен пример за борбата между кралската и благородническата власт в Англия.
Харесайте Facebook страницата ни ТУК
