Драги Митко, Извинявай, че малко забавих отговора си на последното ти писмо, но просто нямаше време да седна да ти пиша, пък и вече намразих всякакъв вид писмовна дейност, след като трябва да прекарвам вероятно две трети от времето ми, дадено от природата – върху пишеща машина. Благодаря ти много за желанието ти да бъдем заедно, което много би ме зарадвало, но не се обадих на Захариев, нито имам намерение да му се обаждам. Причината е, че докато не ме изгонят от Би Би Си, по-добре да стоя тук, защото смяната, както знаеш добре, ще бъде най-проста илюстрация на нашата поговорка („Пременил се Илия – пак в тия”).
Второ, струва ми се, че между мен и всички тези радиоорганизации съществува точно същия вид разминаване, което съществува между мен и българските партийни организации. От много отдавна вече не вярвам в „свобода на словото“, която на практика се свежда и в двете системи до свободата да крещиш на глас у дома си или пред неколцина приятели това, което те вълнува. Но да се опитам да изкажа мнение в „независимия” вестник ТАЙМС или в независимото Би Би Си? Имаш много здраве от пробитата шапка на демокрацията. Там, както и в „Работническо дело“, трябва да се съобразиш с линията на вестника или радиото. Принципите са абсолютно същите. Различието е само във формите – едните са по-груби и недодялани, а другите по-гладки. Всичко това, което ти говоря, ти вече си го познал. И всичко това аз имам твърдото намерение да напиша в един или няколко романа. Защото нито хората от Радио София, нито хората, които стоят зад тукашните радиостанции, ги е грижа за България и българите. Просто хората си изкарват хляба, както биха могли да го изкарат с отглеждането на таралежи, например. Единственото, което вълнува и еднините, и другите, е сигурността, която работната площадка им дава, т. е. повишението, пенсиите, разните други удобства, плюс суетата да се наричаш радиожурналист, който при всички случаи звучи по-добре от „таралежовъд“. Така че всяко решение, което те взимат, всяко мнение, което те изразяват, няма нищо общо с истината, правдата, борбата за доброто и съвършенството на човека, любовта, красотата. Не! Никаква друга кауза, освен своята проста и ясна кауза – да си циментираш положението и да не си създаваш неприятности.
От всичко повече ми прави впечатлението, че истинската болест на нашето време не е нито комунизмът, нито капитализмът, нито тероризмът, нито каквито и да са революционни и контрареволюционни евангелия, а главно това мръсничко, подличко, егоистично добре маскирано, добре гарнирано чувство да си осигуриш твоето живуркане, като се присламчиш към някой октопод, който има нужда от тебе да му чистиш пипалата. От всичко по-силно съм убеден, че светът съвсем не се дели на добри и лоши хора, на леви или десни, на вярващи или невярващи, а главното деление, което има значение за нас, е на хората, които могат, и на хората, които не могат. С други думи – на творци и на паразити. Има различни видове творчество, както има и различни паразити. Селянинът, който работи на нивата, е творец, жената, която ражда и отглежда деца, е творец точно толкова, колкото Айнщайн, Бетовен и Достоевски са творци. Този, който прави обувки, е творец, клоунът на сцената е творец, бръснарят на ъгъла е творец и т.н. н. Но оттук започва най-голямата драма на хората. Творците и особено талантливите от тях никога не се съюзяват. Първият белег на един талант или на един гений е неговото несъгласие с другите. Много пъти съм казвал, талантът е независимост. И затова всички истински творци поради вътрешната си сигурност, поради системата си винаги са в пълно разногласие по всички големи въпроси. В замяна на това паразитите или ако щеш, посредствениците се обединяват, подреждат се в стройни редици и създават могъщата армия на администрацията и бюрокрацията. Тъй като те нямат творческата сигурност и смелост, тъй като по даденост са страхливи и несигурни, те намират подкрепа в своето общество, в своята администрация, която трагично им дава власт над творците.
Администраторите най-много ненавиждат през живота си творците и творчеството, защото всяко нещо, създадено на този свят, им казва, че те не могат да създават, че те са просто паразити. Никой не е изливал повече злоба и завист към творческата част на света от тези осакатени нещастници, които са си присвоили правото да управляват другите. Те се боят от творците, защото творецът не се подчинява лесно, той не е добър служител, той не е примерен чиновник, който казва сладникаво усмихнат „да, сър!”. И затова на теб ти е ясно например защо всяка дребна редакторска маймунка, колкото и бездарна да е, която почука на твоята врата (или на тукашната), има огромни предимства пред такава като мен. Защото те не се интересуват от каквото и да е предаване за България, не се интересуват да вникнат дълбоко в нуждите на ония, които слушат оттатък, да отговорят най-пълно на техните очаквания… а просто да си изслужат времето за пенсия и след това да имат приятни старини в някое крайморско топло заливче.
Когато пристигнах тук, на Запад, бях много изненадан да открия, че почти всички хора, които се срещат, и тукашни, и емигранти, всъщност се борят и мечтаят да получат в живота нещо, което аз бях захвърлил в България – пари, гарантирано положение, слава. Почти всички, и англичани, и германци, смятаха, че аз съм луд и че е абсолютно морално да лежиш на гърба на целия народ и да си живееш като привилегирана гадина. Този морал така ме порази, че тогава разбрах, че обществената съвест на Запад е или мръсна политическа игра на деня, или куп лайна, че тя не е искрено откликнала на нищо, защото малцината честни и искрени донкихотовци, които милеят за честното достойнство, нямат достъп до радио, нито до телевизия, нито до вестници. Ако търговските интереси на Запада му повеляват, те са в състояние да започнат да свирят съветския химн наред със собствените си национални. За мой и твой ужас това е действителността. Така е и с всеки друг конфликт между партията и отделните творци. Ако комунизмът някога дойде на Запад, те уверявам, че техните диктатури биха били далеч по-отвратителни от нашите – източните. Но ако не дойде, причината за това ще бъде, че техните обществени форми са по-съвършено неморални и по-солидни укрепления за посредствеността и бездарието, а основите на несправедливостта са много по-дълбоки и парфюмът на демагогията (за да прикрие миризмата на лайната) – много по-силен.
Знам, че въпросът ти е естествено – ЗА КЪДЕ СМЕ НИЕ? КАКВО ДА ПРАВИМ НИЕ? Най-глупавото би било да се лъжем, че нещата не са такива, каквито са. Най-непростимото би било да се гръмнем. Отговорът е много прост – ние трябва да продължаваме да бъдем точно това, което сме били винаги – луди. Защото това е форматът на живота, който най-добре ни приляга, защото сме родени за нея и защото е най-високата привилегия на природата – ДА НЕ БЪДЕШ КАТО ТЯХ. И струва ми се, че цялата красота на живота, че ако щеш, целия му смисъл (нали красотата е смисъл), като че е заложен в лудостта на лудите.
Всичко наистина голямо и красиво, което и природата, и хората са създали досега, е израз на тази лудост, която според мен е самата същност на МОЖЕНЕТО. Пиши, ако чувстваш, че можеш да пишеш, рисувай, ако мислиш, че можеш да рисуваш, кови, ори, пей, прави нещо, което усещаш, че можеш да правиш, и не се извинявай, че някой не ти е дал микрофона си, че не искат да те печатат. Когато творбите ти станат безспорни, конформистката същност на ония, другите, ще заработи в твоя полза, те ще те приемат като СВОЙ, ще те пуснат по радиото, по телевизията, навсякъде, паметник ще ти издигнат, за да докажат, че онова, което ти си направил, е ТЯХНО. Те винаги са си присвоявали всичко голямо от историята, всичко, което лудите са създали. Затова можеш да видиш такива странни картинки, че музикално глухи хора охкат и ахкат по Бетовен, литературно слепи хора хвалят до небесата Достоевски и цели шайки от нищожества честват коленопреклонно Ботев (и дори наум не им минава да се опитат поне мъничко да бъдат като него) . Ето това е конфликтът! Най-големият, най-дълбокият, единствен сериозен конфликт. И в този конфликт такива като мен нямат микрофоните, нямат вестниците, издателствата, киното. Всички те са от другата страна, където комунистически, капиталистически, националистически и господ знае какви още микрофони стоят редом и се борят, за да наложат под един или друг цвят властта на нищожествата. Трагично, ние не можем без един компромис – този, който ти дава залъка. Но само при условие, че този компромис ще ти помогне да продължиш да бъдеш това, което си. Драги Митко, Ето ти горе-долу картинката на нещата, така както аз ги виждам. Тя не е безнадеждна. Тя е реална, което значи, че вътре, дълбоко в себе си, съдържа надежда. След като ти изпонаписах всичко, което чувствах, позволи ми сега да спра, да пожелая на теб и на Клавдия здраве и любов и предполагам, че скоро пак ще си пишем.
Най-сърдечно твой Жоро!
Харесайте Facebook страницата ни ТУК
