I. CONSTITUTIONAL MONARCHY (КОНСТИТУЦИОННА МОНАРХИЯ)
На коронацията на William и Mary е прочетена Декларация за правата (a Declaration of Rights). Тя потвърждава, че кралят вече няма да може да повишава данъци или да раздава правосъдие без съгласието на парламента. Сега балансът на силите между монарха и парламента се е променил трайно. Законът за правата (The Bill of Rights) от 1689 г. потвърждава правата на парламента и границите на властта на краля. Парламентът поемна контрола върху това кой може да бъде монарх и обявява, че кралят или кралицата трябва да са протестанти. Нов парламент трябва да бъде избиран поне на всеки три години (по-късно това стана седем години, а сега е пет години). Всяка година монархът трябваше да иска от парламента да поднови финансирането на армията и флота с приемането на държавния бюджет. Тези промени означават, че за да може да управлява ефективно, монархът трябва да има съветници или министри, които да могат да осигурят мнозинството от гласовете в Камарата на общините (the House of Commons) и Камарата на лордовете (the House of Lords). Оформят се две основни групи в парламента, известни като вигите и торите. (Съвременната консервативна партия все още понякога се нарича торите.) Това на практика е началото на партийната политика.
Това също е важно време за развитието на свободната преса (вестници и други публикации, които не се контролират от правителството). От 1695 г. на вестниците е разрешено да работят без правителствен лиценз. Започват да излизат все повече вестници. The Daily Courant, публикуван първоначално на 11 март 1702 г., е първият британски ежедневник. Продуциран е от Елизабет Малет, която се занимавала и с търговия на книги. Вестникът е отпечатван в нейните помещения до таверната King’s Arms на Fleet Street в Лондон.
Законите, приети след Славната революция, са началото на това, което се нарича „конституционна монархия“. Монархът остава много важен, но вече не може да настоява за определени политики или действия, ако парламентът не се съгласи. След Уилям III министрите постепенно стават по-важни от монарха, но това не е демокрация в съвременния смисъл. Броят на хората, които имаха право да гласуват за народни представители, все още е много малък. Само мъже, които притежават имущество над определена стойност, могат да гласуват. Нито една жена няма право на глас. Някои избирателни райони са контролирани от едно богато семейство. Те са наричани „джобни квартали“ (pocket boroughs). Други избирателни райони почти нямат гласоподаватели и са наричани „гнили квартали“ (rotten boroughs).
Това е време, когато много хора напускат Великобритания и Ирландия, за да се установят в новите колонии в Америка и другаде, но пък други идват да живеят във Великобритания. Първите евреи, дошли във Великобритания след Средновековието, се заселват в Лондон през 1656 г. Между 1680 и 1720 г. много бежанци, наречени хугеноти (Huguenots), идват от Франция. Те са протестанти преследвани заради религията си. Много от тях са образовани и квалифицирани и са работили като учени, в банкирането, в тъкачеството или други занаяти.
II. THE ACT OF TREATY (ДОГОВОРНИЯТ АКТ ЗА СЪЮЗ С ШОТЛАНДИЯ)
Наследникът на Уилям и Мери, кралица Ан (Queen Anne), няма оцелели деца. Това създава несигурност относно наследяването в Англия, Уелс и Ирландия и в Шотландия. Актовете на съюза (The Acts of Union) са два акта на парламента: Законът за съюза с Шотландия от 1706 г., приет от парламента на Англия, и актът за съюза с Англия, приет през 1707 г. от парламента на Шотландия. Те въвеждат в сила условията на Договора за съюз, който е договорен на 22 юли 1706 г., след преговори между комисари, представляващи парламентите на двете страни.
С двата акта Кралство Англия и Кралство Шотландия — които по онова време са отделни държави с отделни законодателни органи, но с един и същи монарх — са, по думите на Договора, „обединени в едно кралство с името Великобритания”. Въпреки че Шотландия вече не е независима страна, тя запазва собствената си правна и образователна система и презвитерианската църква (Presbyterian Church).
III. THE PRIME MINISTER (МИНИСТЪР-ПРЕДСЕДАТЕЛЯТ)
Когато кралица Ан умира през 1714 г., парламентът избира германеца, George I, за следващия крал, тъй като той е най-близкият протестантски роднина на кралица Ан. Опитът на шотландските якобити да поставят сина на Джеймс II на трона вместо него е бързо осуетен. Джордж I не говори много добре английски и това увеличава нуждата му да разчита на своите министри. Най-важният министър в парламента става известен като министър-председател (prime minister). Първият човек, наречен така, е сър Робърт Уолпол (Sir Robert Walpole), който е министър-председател от 1721 до 1742 г.
Въпреки че точните дати на управлението на Уолпол, наречено „робинокрацията“, са въпрос на научен дебат, често се използва периодът 1721–1742. Той доминира в министерстването на Уолпол-Тауншенд, както и в последвалото министерстване на Уолпол и държи рекорда като най-дълго управлявалия британски министър-председател в историята. У. А. Спек пише, че непрекъснатият период от 20 години на Уолпол като министър-председател „с право се смята за един от най-големите постижения в британската политическа история… Обикновено за обяснение на това политическо дълголетие се сочи неговото експертно боравене с политиката
IV. THE REBELLION OF THE CLANS (БУНТЪТ НА ШОТЛАНДСКИТЕ КЛАНОВЕ)
През 1745 г. има още един опит да се върне крал Стюарт на трона на мястото на сина на Джордж I, Джордж II. Charles Edward Stuart (Bonnie Prince Charlie), внукът на Джеймс II, акостира в Шотландия. Той е подкрепен от членове на клана от шотландските планини и събира армия. Първоначално Чарлз има известни успехи, но е победен от армията на Джордж II в битката при Кулоден (the Battle of Culloden) през 1746 г. и Чарлз бяга обратно в Европа.
Клановете губят голяма част от силата и влиянието си след Culloden. Вождовете стават наемодатели, ако имат благоразположението на английския крал, а членовете на клана ставаха наематели, които трябва да плащат за земята, която използват. Започва процес, който става известен като „Highland Clearances“. Много шотландски наемодатели унищожиха отделни малки ферми (известни като „crofts“), за да направят място за големи стада овце и говеда. Изгонванията стават много разпространени в началото на 19 век. По това време много шотландци заминават за Северна Америка.
Робърт Бърнс (1759–96) – Известен в Шотландия като „Бардът“, Robert Burns е шотландски поет. Той пише на шотландски език, английски с някои шотландски думи и стандартен английски. Той също така преработва много традиционни народни песни, като променя или добавя текстове. Най-известната творба на Бърнс вероятно е песента Auld Lang Syne, която се пее от хора в Обединеното кралство и други страни, когато празнуват Нова година (или Hogmanay, както я наричат в Шотландия).
Смятан е за пионер на романтичното движение и след смъртта си се превръща в голям източник на вдъхновение за основателите на либерализма и социализма и културна икона в Шотландия и сред шотландската диаспора по света. Честването на неговия живот и творчество се превръща в почти национален харизматичен култ през 19-ти и 20-ти век и влиянието му отдавна е много силно върху шотландската литература. През 2009 г. той е избран за най-великия шотландец от шотландската общественост в гласуване, проведено от шотландския телевизионен канал STV.
V. THE ENLIGHTENMENT (ПРОСВЕЩЕНИЕТО)
През 18 век се развиват нови идеи за политиката, философията и науката. Това движение често се нарича „Просвещение“ (the Enlightenment). Много от великите мислители на Просвещението са били шотландци. Адам Смит (Adam Smith) развива идеи за икономиката, които все още се споменават днес.
Идеите на Дейвид Хюм (David Hume) за човешката природа продължават да влияят на философите. Научните открития, като например работата на Джеймс Уат (James Watt) върху парната енергия, помогнаха за напредъка на индустриалната революция. Един от най-важните принципи на Просвещението е, че всеки трябва да има право на собствени политически и религиозни убеждения и че държавата не трябва да се опитва да му диктува. Това продължава да бъде важен принцип в Обединеното кралство днес.
VI. THE INDUSTRIAL REVOLUTION (ИНДУСТРИАЛНАТА РЕВОЛЮЦИЯ)
Преди 18 век селското стопанство е било най-големият източник на заетост във Великобритания. Има много домашно производство, като хората работят от вкъщи, за да произвеждат стоки като плат и дантела. Индустриалната революция (The Industrial Revolution) е бързото развитие на индустрията във Великобритания през 18-ти и 19-ти век. Великобритания е първата страна, която се индустриализира в голям мащаб. Това се случи поради развитието на машините и използването на парна енергия. Селското стопанство и производството на стоки се механизираха.
Това прави нещата по-ефективни и увеличава производството. Въглища и други суровини са необходими за захранването на новите фабрики. Много хора се преместват от провинцията и започват работа в минната и производствената промишленост. Развитието на процеса Бесемер за масово производство на стомана довежда до развитието на корабостроителната индустрия и железниците. Работните места в производството се превръщат в основен източник на заетост във Великобритания
Ричард Аркрайт (1732–92) – Роден през 1732 г., Richard Arkwright първоначално е учил и работил като бръснар. Умее да боядисва коса и да прави перуки. Когато перуките стават по-малко популярни, той започва да работи с текстил като подобрява оригиналната машина за кардиране. Кардирането е процес на подготовка на влакна за предене в прежда и плат. Той също така разработва предачни мелници, задвижвани от коне, които използват само една машина. Това увеличи ефективността на производството.
По-късно използва парната машина за захранване на машините си. Аркрайт е запомнен с ефективния и печеливш начин, по който управлява фабриките си.
През периода са необходими по-добри транспортни връзки за транспортиране на суровини и промишлени стоки. Построени са канали, за да свържат фабриките с градовете и пристанищата, особено в новите индустриални зони в средна и северна Англия. Условията на труд по време на индустриалната революция са много лоши. Няма закони, които да защитават служителите, които често са принудени да работят дълги часове в опасни ситуации. Широко разпространен е и детския труд.
Капитан Джеймс Кук (Captain James Cook) картографира бреговете на Австралия и там са създадени няколко колонии. Великобритания поема контрола над Канада, а Източноиндийската компания (the East India Company), първоначално създадена за търговия, поема административния контрол над големи части от Индия.
В Южна Африка започват да се създават колонии. Великобритания търгува по целия свят и започва да внася повече стоки. Захарта и тютюнът идват от Северна Америка и Западна Индия; текстил, чай и подправки идват от Индия и областта, която днес се нарича Индонезия. Търговията и задграничните селища понякога водят Великобритания до конфликт с други страни, особено Франция, която се разширява и търгува по подобен начин в много от същите области на света.
Саке Дийн Махомет (1759–1851) – Sake Dean Mahomet е роден през 1759 г. и е израснал в района на Бенгалия в Индия. Той служи в бенгалската армия и идва във Великобритания през 1782 г. След това се премества в Ирландия и избягва с ирландско момиче на име Джейн Дейли през 1786 г., завръщайки се в Англия в началото на века. През 1810 г. той отваря Hindoostane Coffee House на Джордж Стрийт, Лондон. Това е първия ресторант за къри, открит във Великобритания. Махомет и съпругата му също въвеждат „шампоане“ (shampooing), индийското изкуство за масаж на главата, във Великобритания. Преди да отвори ресторанта си, Махомед е работил в Лондон за набоб Базил Кокрейн, който инсталира парна баня за обществено ползване в къщата си на Портман Скуеър и рекламира нейните медицински предимства. Махомед може да е бил отговорен за въвеждането на практиката на “шампоан” (или индийски масаж) там.
През 1814 г. Махомед и съпругата му се връщат в Брайтън (Brighton) и откриват първата комерсиална парна масажна вана с „шампоан“ в Англия, на мястото, което сега се заема от хотел Queen. Той описва лечението в местен вестник като „Индийската лечебна парна баня (вид турска баня), лек за много болести, която дава пълно облекчение, когато влошите здравето си; особено ревматизъм и паралитик, подагра, схванати стави, стари навяхвания, куци крака и болки в ставите”. Този бизнес постига незабавен успех и Дийн Махомед става известен като „Д-р. Брайтън”. Болниците насочват пациенти към него и той е назначен за шампоанен хирург на крал Джордж IV и на Уилям IV.
VII. THE SLAVE TRADE (ТЪРГОВИЯТА С РОБИ)
Тази търговска експанзия и просперитет се поддържат отчасти от процъфтяващата търговия с роби (Slave trade). Докато робството е незаконно в самата Великобритания, до 18-ти век то е напълно установена отвъдморска индустрия, доминирана от Великобритания и американските колонии. Робите идват предимно от Западна Африка. Пътувайки на британски кораби в ужасни условия, те били отведени в Америка и Карибите, където са карани да работят в тютюневи и захарни плантации. Условията за живот и работа на робите са много лоши. Много роби се опитват да избягат, а други се разбунтуват срещу собствениците си в знак на протест срещу ужасното им отношение.
Има обаче хора във Великобритания, които се противопоставят на търговията с роби. Първите официални групи срещу робството са създадени от квакерите в края на 1700 г. и те подават петиция до парламента за забрана на практиката. Уилям Уилбърфорс (William Wilberforce), евангелски християнин и член на парламента, също изиграва важна роля в промяната на закона. Заедно с други аболиционисти (хора, които подкрепят премахването на робството), той успява да обърне общественото мнение срещу търговията с роби. През 1807 г. търговията с роби чрез британски кораби или от британските пристанища става незаконна, а през 1833 г. Законът за еманципацията (the Emancipation Act) премахва робството в цялата Британска империя. Кралският флот спира кораби с роби от други страни, освобождава робите и наказва търговците на роби. След 1833 г. 2 милиона индийски и китайски работници са наети, за да заменят освободените роби. Работили са в захарни плантации в Карибите, в мини в Южна Африка, на железниците в Източна Африка и в армията в Кения.
VIII. THE AMERICAN WAR OF INDIPENDENCE (АМЕРИКАНСКАТА ВОЙНА ЗА НЕЗАВИСИМОСТ)
До 1760-те години в Северна Америка има значителни британски колонии. Колониите са богати и до голяма степен контролират собствените си дела. Много от семействата на колонистите първоначално отиват в Северна Америка, за да имат религиозна свобода. Те са добре образовани и се интересуват от идеите за свободата.
Британското правителство иска да обложи колониите с данък. Колонистите виждат това като атака срещу тяхната свобода и казват, че не трябва да има „данъчно облагане без представителство“ (no taxation without representation) в британския парламент. Парламентът се опита да направи компромис, като отмени някои от данъците, но отношенията между британското правителство и колониите продължават да се влошават. Избухва битка между колонистите и британските сили. През 1776 г. 13 американски колонии обявяват своята независимост, заявявайки, че хората имат право да установяват свои собствени правителства. В крайна сметка колонистите побеждават британската армия и Великобритания признава независимостта на колониите след това през 1783 г.
IX. WAR WITH FRANCE (ВОЙНА С ФРАНЦИЯ)
През 18 век Великобритания води редица войни с Франция (wars with France). През 1789 г. във Франция има революция и новото френско правителство скоро обявява война на Великобритания. Наполеон, който става император на Франция, продължава войната. Британският флот се бие срещу комбинираните френски и испански флоти, спечелвайки битката при Трафалгар (the Battle of Trafalgar) през 1805 г. Адмирал Нелсън (Admiral Nelson) отговаря за британския флот в Трафалгар и е убит в битката.
Колоната на Нелсън на площад Трафалгар (Trafalgar Square) в Лондон е негов паметник. Неговият кораб, HMS Victory, може да бъде посетен в Портсмут. Британската армия също воюва срещу французите. През 1815 г. френските войни завършват с поражението на император Наполеон от херцога на Уелингтън (the Duke of Wellington) в битката при Ватерло (the Battle of Waterloo). Уелингтън е известен като Железния херцог (the Iron Duke) и по-късно става министър-председател.
Знамето на Съюза – Въпреки че Ирландия е имала същия монарх като Англия и Уелс от Хенри VIII, тя си остава отделна страна. През 1801 г. Ирландия се обединява с Англия, Шотландия и Уелс след Акта за съюз от 1800 г. (the Act of Union of 1800). Това създава Обединеното кралство на Великобритания и Ирландия.
Един символ на този съюз между Англия, Шотландия, Уелс и Ирландия беше новата версия на официалния флаг, флага на Съюза. Това често се нарича Union Jack. Знамето комбинира кръстове, свързани с Англия, Шотландия и Ирландия. Той все още се използва днес като официално знаме на Обединеното кралство.
Флагът на Съюза се състои от три кръста:
- Кръстът на Свети Георги, покровител на Англия, е червен кръст на бяла основа.
- Кръстът на Свети Андрей, покровител на Шотландия, е диагонален бял кръст на синя основа.
- Кръстът на Свети Патрик, покровител на Ирландия, е диагонален червен кръст на бяла основа.
Има и официално уелско знаме, което показва уелски дракон. Уелският дракон не се появява на знамето на Съюза, тъй като, когато първото знаме на Съюза е създадено през 1606 г. от знамената на Шотландия и Англия, Княжество Уелс вече е обединено с Англия.
X. THE VICTORIAN AGE (ВИКТОРИАНСКАТА ЕПОХА)
През 1837 г. кралица Виктория (Queen Victoria) става кралица на Обединеното кралство на 18-годишна възраст. Тя управлява до 1901 г., почти 64 години. Това е второто най-дълго царуване на британски монарх след Elizabeth II. Нейното управление е известно като Викторианската епоха (Victorian Age). Това е време, когато Великобритания увеличава силата и влиянието си в чужбина. В рамките на Обединеното кралство средната класа, тъй като става все по-значима, и редица реформатори правят стъпки за подобряване на условията на живот на бедните.
Британската империя – По време на викторианския период Британската империя (the British Empire) се разраства и покрива цяла Индия, Австралия и големи части от Африка. Тя се превръща в най-голямата империя, която светът някога е виждал, с приблизително население от повече от 400 милиона души. Много хора са насърчавани да напуснат Обединеното кралство, за да се установят в чужбина.
Между 1853 и 1913 г. около 13 милиона британски граждани са напуснали страната. Хората продължават да идват във Великобритания от други части на света. Например между 1870 и 1914 г. около 120 000 руски и полски евреи идват във Великобритания, за да избягат от преследване. Много от тях се заселват в лондонския Ийст Енд (East End) и в Манчестър (Manchester) и Лийдс (Leeds). Хората от империята, включително Индия и Африка, също идват във Великобритания, за да живеят, работят и учат.
Търговия и индустрия – Великобритания продължава да бъде велика търговска нация. Правителството започна да насърчава политиката на свободна търговия, премахвайки редица данъци върху вносните стоки. Един пример за това е отмяната на законите за царевицата през 1846 г. Те са предотвратили вноса на евтино зърно. Реформите помагат за развитието на британската индустрия, тъй като суровините вече могат да се внасят по-евтино. Условията на труд във фабриките постепенно се подобряват. През 1847 г. броят на часовете, които жените и децата могат да работят, е ограничен със закон до 10 часа на ден.
Търговия и промишленост – За работниците започват да се строят по-добри жилища. Транспортните връзки също се подобряват, което позволява на стоки и хора да се придвижват по-лесно из страната. Точно преди Виктория да дойде на трона, бащата и синът Джордж и Робърт Стивънсън (Robert Stephenson) са пионери в железопътния двигател и през Викторианския период се извършва голямо разширяване на железниците.
Железопътни линии са построени в цялата империя. Имаше голям напредък и в други области, като изграждането на мостове от инженери като Isambard Kingdom Brunel.
Изамбард Кралство Брунел (1806–59) – Брунел е родом от Портсмут, Англия. Той беше инженер, който строеше тунели, мостове, железопътни линии и кораби. Той е отговорен за изграждането на Great Western Railway, която е първата голяма железопътна линия, построена във Великобритания. Той минава от гара Падингтън в Лондон до югозападната част на Англия, Уест Мидландс и Уелс. Много от мостовете на Брунел все още се използват днес. Brunel поставя стандарта за добре изградена железопътна линия, използвайки внимателни проучвания, за да минимизира наклоните и кривите. Това налага скъпи строителни техники, нови мостове, нови виадукти и дългия две мили (3,2 км) тунел. Една противоречива характеристика беше широкото междурелсие, „широко разстояние“ от 7 фута 1⁄4 инча (2140 mm), вместо това, което по-късно стана известно като „стандартно разстояние“ от 4 фута 8 1⁄2 инча (1435 mm) . Той удивява Великобритания, като предлага да се разшири Великата западна железница на запад до Северна Америка чрез изграждане на парни кораби с железен корпус.
Той проектира и строи три кораба, които революционизират военноморското инженерство: SS Great Western (1838), SS Great Britain (1843) и SS Great Eastern (1859). През 2002 г. Брунел е поставен на второ място в публично допитване на BBC за определяне на „100-те най-велики британци“. През 2006 г., двестагодишнината от рождението му, голяма програма от събития отпразнува живота и работата му под името Brunel 200.
Британската индустрия е водеща в света през 19 век. Обединеното кралство произвежда повече от половината от желязото, въглищата и памучните тъкани в света. Обединеното кралство също се превърна в център за финансови услуги, включително застраховки и банкиране. През 1851 г. Голямото изложение (the Great Exhibition) се открива в Хайд Парк (Hyde Park) в Кристалния дворец, огромна сграда, изработена от стомана и стъкло.
Експонатите варират от огромни машини до ръчно изработени стоки. Държави от цял свят показаха своите стоки, но повечето от предметите са произведени във Великобритания.
Кримската война – От 1853 до 1856 г. Великобритания воюва с Турция и Франция срещу Русия в Кримската война (the Crimean War). Това е първата война, която е широко отразявана от медиите чрез новини и снимки. Условията са много лоши и много войници умират от болести, които хващат в болниците, а не от рани от войната. Кралица Виктория въвежда медала Виктория Кръст (the Victoria Cross medal) по време на тази война. Той почита проявите на доблест на войниците. Войната започна на Балканите през юли 1853 г., когато руските войски окупират Дунавските княжества (сега част от Румъния), които са под османски суверенитет, след което започват да пресичат река Дунав. Водени от Омар паша, османците провеждат силна отбранителна кампания и спират настъплението при Силистра. Отделна акция срещу крепостния град Карс в източен Анадол води до обсада и опитът на турците да подсилят гарнизона е унищожен от руския флот при Синоп. Страхувайки се от колапс на Османската империя, Франция и Великобритания насочват сили към Галиполи. След това се придвижват на север към Варна през юни 1854 г., пристигайки точно навреме, когато руснаците изоставят Силистра. Освен малката схватка при Кьостенце (днес Констанца), съюзниците нямат какво да направят. Карл Маркс иронизира, „ето ги, французите не правят нищо, а британците им помагат възможно най-бързо“.
Битката при Балаклава, 1854 г
Разочаровани от пропилените усилия и с искания за действие от своите граждани, съюзническите сили решиха да атакуват основната военноморска база на Русия на Черно море в Севастопол на Кримския полуостров. След продължителни приготовления, силите дебаркират на полуострова през септември 1854 г. и тръгват към точка южно от Севастопол след успешната битка при Алма. Руснаците контраатакуват на 25 октомври в битката при Балаклава (the Battle of Balaclava) и са отблъснати, но с цената на сериозно изчерпване на силите на британската армия.
Втората контраатака при Инкерман завършва в безизходица. Фронтът се установява в обсада и води до брутални условия за войските от двете страни. По-малки военни действия се провеждат в Балтика, Кавказ, Бяло море и Северния Пасифик.
Флорънс Найтингейл (1820–1910) – Florence Nightingale е родена в Италия от родители англичани. На 31 години тя се обучава за медицинска сестра в Германия. През 1854 г. тя заминава за Турция и работи във военни болници, лекувайки войници, които се бият в Кримската война. Тя и колегите й медицински сестри подобряват условията в болницата и намаляват смъртността. През 1860 г. тя създава училището за обучение на медицински сестри Nightingale в болница St Thomas’ в Лондон. Училището е първото по рода си и все още съществува днес, както и много от практиките, използвани от Флорънс.
Тя често се смята за основател на модерното сестринство. Скорошни коментатори твърдят, че постиженията на Найтингейл в Кримската война са били преувеличени от медиите по това време, но критиците са съгласни с важността на по-късната й работа в професионализирането на ролята на медицинската сестра за жените. През 1860 г. Найтингейл полага основите на професията медицинска сестра със създаването на своето училище за медицински сестри в болница „Сейнт Томас“ в Лондон. То е първото светско училище за медицински сестри в света и сега е част от Кралския колеж в Лондон. Като признание за нейната пионерска работа в сестринството е клетвата Nightingale Pledge, поемана от новите медицински сестри, и медалът Florence Nightingale, най-високото международно отличие, което може да постигне една медицинска сестра, са наречени в нейна чест, а ежегодният Международен ден на медицинските сестри се празнува на нейния рожден ден. Нейните социални реформи включват подобряване на здравеопазването за всички слоеве на британското общество, застъпничество за облекчаване на глада в Индия, подпомагане за премахване на законите за проституцията, които са сурови за жените, и разширяване на приемливите форми на участие на жените в работната сила.
ИРЛАНДИЯ ПРЕЗ 19 ВЕК
Условията в Ирландия не са толкова добри, колкото в останалата част на Обединеното кралство. Две трети от населението все още зависи от земеделието, за да изкарва прехраната си, често върху много малки парцели земя. Много зависят от картофите като голяма част от диетата си. В средата на века реколтата от картофи пропада и Ирландия страда от глад (The Irish potato famine). Милион души умряха от болести и глад. Други милион и половина напуснаха Ирландия.
Някои емигрираха в Съединените щати, а други дойдоха в Англия. До 1861 г. има големи популации от ирландци в градове като Ливърпул, Лондон, Манчестър и Глазгоу. Ирландското националистическо движение (The Irish Nationalist movement) се разраства силно през 19 век. Някои, като фенианците (the Fenians), предпочитат пълната независимост. Други, като Чарлз Стюарт Парнел (Charles Stuart Parnell), се застъпват за „самоуправление“, при което Ирландия ще остане в Обединеното кралство, но ще има свой собствен парламент.
ПРАВО НА ГЛАС
Тъй като влиянието на средната класа в богатите индустриални градове нараства, те започват да изискват повече политическа власт. Законът за реформата от 1832 г. (The Reform Act) значително увеличава броя на хората с право на глас. Законът също премахва т.нар. джобни и гнили квартали и повече места в парламента са дадени на градовете. Наблюдава се едно постоянно изместване на политическата власт от провинцията към градовете, но гласуването все още се основава на собствеността (имуществения ценз). Това означава, че членовете на работническата класа все още не могат да гласуват. Започва движение, настояващо за гласуване за работническата класа и другите хора без собственост. Активисти, наречени чартисти (the Chartists), представиха петиции до парламента. Първоначално те изглеждат неуспешни, но през 1867 г. има друг закон за реформа. Това създаде много повече градски места в парламента и намали количеството имущество, което хората трябваше да притежават, преди да могат да гласуват. Въпреки това мнозинството от мъжете все още нямаха право на глас и нито една жена не можеше да гласува.
Политиците осъзнават, че увеличеният брой гласоподаватели означава, че трябва да убеждават хората да гласуват за тях, ако искат да бъдат сигурни, че ще бъдат избрани в парламента. Политическите партии започват да създават организации, за да достигнат до обикновените избиратели. През следващия век последва всеобщо избирателно право (правото на всеки възрастен, мъж или жена, да гласува).
Подобно на останалата част от Европа, жените през 19-ти век във Великобритания са имали по-малко права от мъжете. До 1870 г., когато една жена се омъжи, нейните приходи, имущество и пари автоматично принадлежат на нейния съпруг. Актовете на парламента от 1870 и 1882 г. дават на съпругите правото да запазят собствените си печалби и имущество. В края на 19-ти и началото на 20-ти век нарастващ брой жени провеждат кампании и демонстрации за по-големи права и по-специално правото на глас. Те формират движението за избирателно право на жените и стават известни като „суфражетки“.
Емелин Панкхърст (1858–1928) – Emmeline Pankhurst е родена в Манчестър през 1858 г. Тя създава Женската франчайз лига през 1889 г., която се бори да спечели гласовете на местните избори за омъжени жени. През 1903 г. тя помага за основаването на Женския социален и политически съюз (WSPU). Това беше първата група, чиито членове бяха наречени „суфражетки“. Групата използва гражданско неподчинение като част от своя протест, за да спечели гласовете за жените.
Оковавали са се за парапети, чупели са прозорци и са извършвали палежи. Много от жените, включително Емелин, обявяват гладна стачка. През 1918 г. жените над 30-годишна възраст получават избирателни права и правото да се кандидатират в парламента, отчасти като признание за приноса на жените към военните усилия по време на Първата световна война. Малко преди смъртта на Емелин през 1928 г. жените получават право да гласуват на 21-годишна възраст, както и мъжете.
БЪДЕЩЕТО НА ИМПЕРИЯТА
Въпреки че Британската империя продължава да расте до 20-те години на миналия век, в края на 19-ти век вече има дискусия относно нейната бъдеща посока. Поддръжниците на експанзията вярват, че империята е облагодетелствала Великобритания чрез увеличената търговия. Други смятат, че империята се е разраснала прекалено много и че честите конфликти в много нейни части, като северозападната граница на Индия или южна Африка, са източване на ресурси. И все пак огромното мнозинство от британците вярват в Империята като сила на доброто в света. Бурската война (The Boer War) от 1899 до 1902 г. прави дискусиите за бъдещето на империята по-належащи.
Британците влизат във война в Южна Африка със заселници от Холандия, наречени бури. Бурите се бият ожесточено и войната продължава повече от три години. Мнозина загиват в битките и много повече от болести. Има известна обществена симпатия към бурите и хората започват да се питат дали империята може да продължи. С развитието на различни части на империята те спечелват по-голяма свобода и автономия от Великобритания. В крайна сметка, през втората половина на 20-ти век, в по-голямата си част започва организиран преход от империята към общността, и на много държави им е предоставена независимост.
Ръдиард Киплинг (1865–1936) – Rudyard Kipling е роден в Индия през 1865 г. и по-късно е живял в Индия, Обединеното кралство и САЩ. Той пише книги и стихове, чието действие се развива както в Индия, така и в Обединеното кралство. Неговите стихове и романи отразяват идеята, че Британската империя е сила на доброто.
Киплинг е удостоен с Нобелова награда за литература през 1907 г. Книгите му включват Just So Stories и The Jungle Book, които продължават да са популярни и днес. Неговото стихотворение If често е гласувано сред любимите стихотворения в Обединеното кралство. Започва с тези думи:
‘If you can keep your head when all about you
Are losing theirs and blaming it on you;
If you can trust yourself when all men doubt you,
But make allowance for their doubting too;
If you can wait and not be tired by waiting,
Or being lied about, don’t deal in lies,
Or being hated, don’t give way to hating,
And yet don’t look too good, nor talk too wise’
(If, Rudyard Kipling)
ЧЕТИ СТАТИЯТА НА АНГЛИЙСКИ И РЕШАВАЙ ТЕСТОВЕТЕ ЗА ИЗПИТА LIFE IN THE UK TEST
Харесайте Facebook страницата ни ТУК
